Поклоннически път "Рилски чудотворец" - 2017 година /първи ден/

Добави в любими

Категории: История Пътеписи Маршрути Манастири Църкви

Изтегли материала като е-книга

прегледай материала като клипче

"Ние не пазим вярата си заради самата вяра,

но заради спасението на душите ни.

Никой не пътува заради пътя,

но заради някого или нещо

което го чака в края на пътя."

св. Николай Велемирович

От пет години вървя по един Път. Този Път започва от малък оброк в Стара планина, минава през катедралите на испанското Ел Камино и свършва под зелените склонове на Рила, пред портите на Рилския манастир. Или по-скоро не завършва, а минава през отворените порти и продължава...

Ако искаш да разбереш какво и как е станало по една малка, но прекрасна част от този Път, драги читателю, просто тръгни с мен сега, мини през цветните поляни на Витоша, прекоси слънчевата Верила, погледай слънчевите зайчета в рилските води и спри пред иконата на св. Иван Рилски. Това са само 120 км, няколко часа четене, през които можеш да последваш стъпките ми, да поносиш моята раница и да погледнеш на света през моите очи.

Каква е предисторията? Има един стар виц, че истински атеист е само този, който в падащ самолет не би помолил Господ за помощ. За голяма част от моето поколение е трудно да се каже дали сме вярващи или атеисти. По-скоро второто, защото като всяко добро пионерче ние знаехме, че няма Бог, а религията е опиум за народите. В моето село църквата пустееше ограбена и почти разрушена. Бях кръстена вече като голяма и по-скоро защото можеше и заради традициите. Това, че загубих близки хора също не укрепи вярата ми. Рано или късно предполагам, че всеки стига до големия въпрос: "Защо Бог позволява да се случи това?". Както и още по-страшния: "Защо Бог причинява това? На света, на хората, на мен!" Дори не съм имала кого да попитам. В моите представи църквата беше сграда, в която се палят свещи за здраве, а свещениците хора, които не трябва да заговарям. Въпреки това видях Пътя и дори стъпих на него. По стечение на обстоятелствата той в началото си съвпада с небезизвестната Пътека. Да, става въпрос за Ком-Емине, онзи митичен маршрут, който освен всичко друго ми даде и вярата. Или вярата ми даде Ком-Емине, вече не съм сигурна за причинно-следствената връзка.

Бях стигнала до критична точка - между Тръстеная и Лескова, с доста сериозна травма на крака, тежка раница, чифт сандали и без никаква идея как ще мина още 400 км по билото на Балкана. Приседнах край оброка Свети Дух, каменен кръст насред Великата Старопланинска пустиня и се помолих да продължа. Не да стигна до морето, а просто да продължа на другия ден. Едва ли съм седяла много, спътниците ми бяха някъде напред. То и нямаше какво толкова да кажа на Господ. Не знаех нито една молитва, разбира се. Знаех само, че искам да продължа. И продължих.

Знам, че това нищо не означава само по себе си. Просто травмата ми не е била толкова сериозна и си почивах целия следобяд на хижата, имах вече някакъв планинарски опит, както и немалко инат. Всъщност това не беше чудо, защото нищо не спря да ме боли, напротив, ставаше все по лошо. Но имаше нещо различно вътре в мен, толкова малко, че дори и аз трудно го забелязвах - знанието, че ще стигна, усещането че всичко ще бъде наред, защото имам покрепа. Това не ме спря да се оплаквам и рева, разбира се, защото някои неща не могат да бъдат променени дори ангел господен да беше слязъл да ми носи раницата.

Когато стигнахме в Котел и видях църквата, влязох първо там. Преди банята, яденето, леглото, музея и аптеката. Беше отключена, може би защото е било неделя или празник, но аз предпочитам да мисля, че е била отворена заради мен. И така започна Пътя. Един разговор под връх Ботев, на същата Пътека, със случайно (дали?) срещната група, ме заведе пред мощите на Свети Яков в Сантяго де Кампостела. Това, което видях там, ме накара да намеря социалната кухня към една църква в кв. Дружба, където разбрах, че имаме българско Ел Камино, свързано с мощите на Св. Иван Рилски.

Отне ми четири години да стигна от Дружба до църквата Света София и да направя първите крачки към Рилския манастир. Едно дълго отлагане, което не беше нужно, защото не човек се подготвя за Пътя, а Пътя е подготовка на човека. В крайна сметка успях да тръгна и се надявам, че съм променена поне малко, и към добро. Разбира се, драги читателю, не мога да те преведа там, откъдето мина душата ми, но мога поне да те взема с мен по пътеките на Витоша, Верила и Рила през страниците на този пътепис. А какво ще видиш и усетиш там, зависи изцяло от теб!

Приятно четене!

01.08.2017 г.

храм Света София - ротонда Свети Георги - кв. Княжево - м. Златни мостове - х. Планинарска песен

Когато алармата на телефона започна да пищи в ранната сутрин на първи август, всичко беше както обикновено преди дълъг поход - недоспиване, неподредена раница и пълна липса на готовност и желание за ходене. С една малка разлика, този път имах строго определен час за тръгване, защото нямаше да бъда с няколко приятели, а с организирана група. Даже нещо повече, не просто група, а поклоннически поход с цел. Така де, цел винаги е имало, обикновено безсмислена, като достигане на връх и диня (Е-4), дървено прасе и сладолед (Е-8), фар, море, домати и когато ще спре болката (Ком-Емине). Само че този път целта беше друга, каква точно не ми беше ясно, макар и вече да бях правила Ел Камино, което строго погледнато е също поклоннически маршрут, въпреки стремежа на много хора да го минат като туристи. Само че за мен организирания планинарски туризъм все още е терра инкогнита, непозната земя, на която съм стъпвала за половин ден, в периферията, с полугласно заричане да не се повтаря ако е възможно. За което вина има моята темерутщина, а не организираното планинарство, разбира се. Та в онази хубава августовска утрин неизвестните около един организиран планински поклоннически православен поход, почти ме накараха да заровя отново глава във възглавницата и да се престоря, че Витоша през нощта е отстъпила място на още едно Софийско поле, което не си струва да бъде прекосявано в идните дни.

Обаче, както вече казах, имахме строго фиксиран час на тръгване, защото Станислава беше обещала да помогне при пренасянето на иконите и хоругвите от Руската църква до църквата Света София. Така че станах и се напъхах под душа с мисълта, че това ще ми е последното къпане за следващите няколко дена. Мислех си, че познавам добре маршрута, почти изцяло съвпадащ с началото на Е-4. Все още подхождах към поклонническия преход като към чисто планинарски и докато приготвях раницата, си мислех единствено какви дрехи да взема, дали не съм забравила нещо важно и че за пръв път ще имам придружаващ бус, който ще "носи" основния ми багаж. Това ми даде възможността да се разпусна и да сложа двойно повече дрехи, отколкото обикновенно нося. В следващите дни разбрах, че е можело да взема и повече, защото при конкуренцията на 150, вместо на 5 човека, прането е чисто и просто химера.

Почти навреме метнахме големите раници на гръб и по една по-малка отпред и се отправихме към метрото. На вратата се досетих какво ми липсва - щеките. С ужас установих, че за последно ги видях на паркинга под хижа Плевен, в багажника на кола, която заминаваше към Пловдив. Причерня ми, като си представих какво ще е за колената ми ходенето без щеки, пък дори и с малък товар. Оказа се, че щеките са при брат ми и вместо да изпитам облекчение, че са по пътя за Витоша, вместо в Пловдив, още повече се ядосах, че не ми е казал. Наговорих му куп неща, напълно неподходящи за един такъв Път, впрочем да какъвто и да е път. Едва по-късно, почти пред църквата осъзнах, че съм се разгневила колкото на него, дваж повече на себе си, заради безхаберието да глася раницата в последния момент, както и заради неспособността ми да не се ядосвам за дреболии.

Последва неприятно пътуване с метрото, което иначе е предпочитания от мен транспорт, но с двете раници беше малко изпитание. След кратко вървене от метростанцията на Софийския университет до църквата Света София пристигнахме на сборния пункт с незначително закъснение, малко след осем часа. Нямаше много хора или по-скоро нямаше толкова, колкото бях очаквала. Утринната служба беше започнала. До колоните в църквата бяха натрупани раници, като купчините нарастваха в следващите пет, десет, петнайсет минути... Сложихме и нашите, после се огледах наоколо. Усещах се леко чужда, оказала се насред нещо, започнало преди осем години. Хората се поздравяваха, подновяваха предишни запознанства, радваха се на старите приятелства, чувстваха се като у дома в храма. Към страха дали ще мога да вляза в тази сфера на близост, се добави и леката паника, че не съм наясно какво точно трябва са правя. Така и не усвоих ритуалите. И никога до тогава не бях целувала икона. Тук за пръв път онази сутрин осъзнах, че ще трябва да следвам и друга маркировка, не само бяло-червено-бялата на Е-4, която познавах толкова добре. Отвсякъде ме заобикаляха непознати лица, а нямаше нито една табелка, която да ме насочи. Понякога се случва така, че дълго чакано събитие, се превръща не в триумф, а в изпитание и единственото нещо, което човек може да направи е просто да поставя единия крак пред другия и да не се откаже още в началото.

Затова, когато няколко човека, участвали в първата част на похода - от Велико Търново до София - тръгнаха към Руската църква за иконите и хоругвата, които бяха оставали предния ден там, тръгнах и аз с тях. Направих го отчасти за да не изгубя от поглед Стани, която е естествената ми котва в това море от непознати хора, отчасти защото исках да видя и изживея всичко. На трето място стоеше намерението един ден да напиша кратък пътепис, което отново означаваше да местя единия крак пред другия заедно със събитията и да се опитвам да ги подреждам в паметта си. Разстоянието е кратко, но още си спомням подробностите от тези първи стъпки... шумът от уличното движение, твърдите подметки на туристическите ми обувки по плочките, топлината на слънцето, въпреки ранния час и усещането за лято по лицето ми, подтичването да не изоставам от групичката... и отново онова странно чуство за нереалност, което се появява в началото на всеки поход - "наистина ли ще се случи? наистина ли се случва?" Толкова много усещания в десет минутно вървене, че не е за вярване. После всичко отново се забърза - хоругвата и иконите се разпределиха, спряхме се пред входа на църквата, всички изпяха тропара на св. Иван Рилски, без мен, защото не го знаех, всеки от нас мина и целуна всяка икона и хоругвата, дори и аз. Тази сцена щях да виждам многократно до края на пътя, във все по-внушителни варианти, за да се стигне до финалното поклонение с над 200 човека. И все пак не по-малко впечатляващо беше и с десет участника. Искрената вяра е нещо толкова рядко срещано, че е ценна не само сама по себе си, а и заради своята рядкост.

След като тръгнахме разпитах Стани за тропара и разбрах, че не съм си написала домашното и е трябвало да се подготвя по-добре. Тя ме успокои, че това се пее толкова често, че до вечерта ще науча думите. Като цяло беше права, имам предвид за повторенията. Колкото до научаването, винаги съм имала проблем със запомнянето наизуст, а с течение на годините този проблем се задълбочава повече. Това, че не разбирах всички думи също не спомогна, в резултат на което не само до края на деня, ами и почти до края на похода се включвах в пеенето от време на време.

Върнахме се в Света София. Хората в църквата бяха станали повече. Пристигаха още, мятаха раниците отстрани, намираха познати лица, поздравяваха се и в крайна сметка заставаха да слушат литургията. Направих няколко снимки, с мисълта, че ако реша да пиша пътепис, ще ми бъдат от полза. Някои от другите също правеха снимки, макар и сигурно не с тази цел, а заради запазването на спомена. Дори да съм имала нереалистичните очаквания, че всички ще са християни с изпити постнически лица, почти фанатици, които ще са постоянно вглъбени в молитва, тази представа би изчезнала в онзи момент, толкова не пасваше тя тогава, а по-късно... за по-късно ще стане въпрос по-нататък.

Разбира се, имаше и време за молитви, още повече че първия ден от похода - 1 август - съвпада с голям християнски празник, Произход на честния и животворящ Кръст Господен. Исторически, празникът идва от обичай в Константинопол да се изнася кръста на литийно шествие, за да се прогонват болестите, като това се е правило през август, когато поради горещините е бил техният пик. Днес се прави водосвет, кръста се изнася пред олтара и хората имат привилегията да се поклонят пред него.

С учудване видях това, което ми беше направило добро впечатление на Ел Камино, как всички участват в литургията. Мислех си, че това е част единствено от католическата служба, но се оказа, че и в нашата литургия може да участва всеки, стига да знае думите. Имаше доста хора, които припяваха и звучеше добре. Накрая пак се изпя тропара на св. Иван Рилски и цялото множество се изреди да целува хоругвите и иконите. Имаше и доста хора, които взеха причастие, сред тях немалко деца. За да вземеш причастие, символ на Христовата кръв, има няколко изисквания - да си постил, да си чел молитви, да си се изповядал, но най-вече самия ти да се чувстваш готов и достоен. Аз никога в живота си не се бях изповядвала, всъщност чуствах голям страх от това непознато за мен преживяване. При положение, че човек може да разкаже живота си на напълно непознат човек във влака, нямаше логика споделянето с непознат свещеник да е страшно, но... беше. Всъщност, ако някой пристъпва към изповедта като към изпит, с мисълта каква оценка ще получи, то той обезмисля целия процес. Твърде сложно и объркано е понякога, твърде човешко...

По-късно отново щях мисля по този въпрос, в сърцето на вярата, Рилския манастир. В онзи момент обаче всички бяхме все още в София, литургията беше свършила и трябваше тепърва да започнем похода. Наредихме се на опашка, за да дадем големите раници в бусчето. За пръв път, след четири дълги похода, щях да се радвам на благинката да ходя с лека раничка, само с вода и храна за деня. Товаренето вървеше бързо, залепиха ми дори номерче на раницата - 71. В предишни години е имало изгубени неща. Погледнах насипните палатки и шалтета и си помислих, че това не е трудно да се случи, още повече че повечето бяха ширпотреба и изглеждаха абсолютно еднакви. След като си дадох раницата, Стани се заговори със стари приятели, а аз се закотвих на едно по-спокойно място през църквата, огреждах наоколо и направих още няколко снимки. Тълпата около мен ми беше странна - хем планинарска, хем не съвсем. Доста хора бяха с импровизирана екипировка, дори с градски, макар и удобни обувки и раници, с обикновени дрехи. Почти като планинари, но не точно. Имаше и немалко жени с поли, предполагам заради забраната в Библията жена да носи мъжки дрехи. В следващите дни част от полите бяха заменени с панталони и клинове, но имаше и такива жени, които минаха целия преход, доли рилската част с тях. Не бих казала, че е лесно и то без да съм пробвала.

Почнах да проявявам нетърпение. Вече не ми се стоеше на едно място. Самото стоене ме изморяваше, а нямането какво да правя ме изнервяше. Накрая тръгнахме, най-отпред децата с хоругвите и иконите. Отново с песен минахме по Московска, едно странно шествие, което привличаше погледите на минувачите и седналите в градинката зад Руската църква. Следващата ни цел беше Ротондата, в която мощите на светеца също са пребивавали. Паскал разказваше кога и защо, но аз изпуснах част от разказа и то явно е била по-важната част, защото нищо не схванах. И тук се повтаря пеенето, целуването и кръстенето. Всички изглеждаха много доволни и щастливи, че са там и участват във всичко това. Седнах настрани и изядох една праскова, докато чаках нещо друго да се случи. Случи се единствено това, че отец Ангел се качи на един камък и обясни, че трябва да отидем с трамвай петица до последната спирка на квартал Княжево и от там до хижа Планинарска песен, където щеше бъде първата ни нощувка. До пет трябваше да сме там, после в шест щеше да е представянето на участниците и после щеше да има четене на акатист в параклиса на хижа Кумата. Междувременно времето беше доста напреднало и беше вече обяд. Повечето хора знаеха къде да отидат, защото не им беше за пръв път и постепенно пространството пред ротондата се опразни. Аз бях със Стани, а тя беше с така наречената Великотърновска група, които всяка година правят по още одна отсечка от пътя на мощите между Велико Търново и София. Целта им е до 2019 година да уточнят и да могат да минат пеша целия път. Изпитвах уважение къв тях заради това упорито преследване на целите им, а установих че такова уважение показваха и другите, в момента в който някой споменеше, че е част от тази група. Дали защото бяха изморени или защото са преживявали това няколко години поред, те не бързаха, така че тръгнахме едва ли не последни. Аз се бях обадила на Стефан и се бяхме разбрали да ме чака с щеките на Овча купел. Отидохме до Съдебната палата и хванахме трамвая. Заболя ме сърцето като си купих билета от лев и шейсет, досега успешно бях успявала да избегна пълната нова цена. Ядосах се на себе си, че не съм си взела от по-евтините талони, но вече нямаше какво да се направи. И без това от Княжево нататък бяхме само пеша. Стефан беше успял да отиде до Княжево, заради нашето забавяне, което пък се удължи допълнително, понеже някои си купиха ядене, а аз маркери и пирони от близкия железарски магазин. В мислите си бях освен на Пътя на Рилския Чудотворец и на Е-4, така че като нищо можеше да има някоя табелка за оправяне. Едно раздвоение, което в по-малка или по-голяма степен щеше да ме съпътства през Витоша и Верила, да се засили страшно много на Рилските езера и да изчезне напълно едва след Вазов връх.

Хапнахме малко плодове и питка и тръгнахме. Освен всичко останало, първи август е и първият ден от богородичните пости. Аз самата не мога да се преборя със себе си и да постя, но бях решила поне да опитам по време на похода. Хич не ми се вярвяше, че ще мина това разстояние само с постна храна, но исках да пробвам. Радвах се, че щях да дам на Стефан останалата от предния ден храна - сирене и мляко, така че пред мен да не стои дилемата между нарушаване на поста или изхвърляне на храна, което също считам за грях, макар и не от онези седемте.

След почти безкрайно мотаене, което надмина и най-смелите ми представи за лежерно започване на преход, все пак тръгнахме. Лежерното тръгване се превърна в още по-лежерен преход, включващ отбиване в къщата на лелята на една от участничките, почивка и хапване на Бялата вода, още почивки и разговори по пътя. Понеже от доста време не съм минавала по тази иначе омръзнала ми пътека, моята нагласа беше в абсолютен унисон с това.

С брат ми се разделихме след Бялата вода и макар да го убеждавахме да иде да си вземе раницата и да ни настигне, знаех че няма да го направи. Хем е инат, хем не е планирал този преход точно за това лято.

Вървяхме ту на отделни групи, ту заедно и си говорехме за всичко и за нищо, така както става в началото на всеки поход, когато не всички се познават помежду си. Подминах познати места - Старческите поляни, разклона за Белите брези, чешмата преди Златните мостове, край която приседнахме отново за кратка отмора и пиене на студена вода, и откъдето ни прогониха набързо комарите и Мишо, който се движи последен за да е сигурно че никой няма изостане сам и когото не трогваха никакви уверения, че чудесно познаваме пътя. Не за последен път се възхитих на добрата организация на похода, при която хем имаш свобода и автономност, хем през цялото време си част от групата.

Стигането на Златните мостове беше колкото облекчение, толкова и осъзнаване че ни остава поне още час и половина ходене с това темпо, а вече е късен следобяд. Затова и не се спряхме там, а продължихме нагоре. Пътеката хем ми беше позната, хем полузабравена и изненадващо стръмна. А и гладът започна да се обажда. Така че когато хижата започна да прозира между дърветата и да се чуват гласовете на хората, си помислих как ще е добре набързо да приключим с официалната част и да минем към вечерята и почивката.

Въпреки, че бяхме закъснели, на сцената през х. Планинарска песен все още не беше свършило представянето. Предполагам са ни чакали и са го отлагали, докато е било възможно. Набързо намерих празно място сред пейките и се свлякох на него. Хич не обичам такива групови занимания. Въпреки екстровертното лустро, доста голяма част от мен не харесва да види повече от трима човека на едно място. Освен това не намирам голям смисъл. Ако е за сближаване - никакъв шанс да запомня имената или историите на сто човека... или пък някой от тях да запомни моята. Иначе имаше забавни моменти. Някои само казваха името и за коя поредна година идват на похода, други се стараеха да бъдат остроумни и да добавят някоя шега. Едни говореха ясно и високо, други тихо и притеснено. Аз успешно избегнах представянето, въпреки погледите на Паскал. Не че не мога да говоря пред хора, даже повече от добре, но... ако мога да си спестя нещо, което не искам да правя, си го спестявам.

Както и да е, представянето което нашата поява беше прекъснало, се възобнови отново и хората казаха, каквото имаше да си кажат. Имаше и няколко кучета, които нищо не казаха, но бяха представени от стопаните си. Доц. Павел Павлов от Богословския факултет към СУ и един от организаторите на похода каза няколко приветствени думи. Паскал разказа интересни факти за пренасянето на мощите. За пореден път - твърде впечатляващо.

Междувременно на пейките беше паднала вечерната сянка, която успя да вледени влажните ми дрехи и успях порядъчно да се смръзна... своебразно "наказание" за закъснението. Леко треперейки, отидох да си взема голямата раница от купчината до бусчето. Противно на очакванията ми, я намерих доста бързо, все пак бяхме последни и друг багаж почти не беше останал.

Хижарката на Борова гора беше любезна и ни позволи да се преоблечем в една служебна стаичка в хижата. Пропуснах акатиста в параклиса при Кумата, което беше лошо начало. Вместо това метнах влажните си дрехи на простора пред хижата и пътем набелязах едно равно местенце при пейките срещу входа. Беше започнало да се смрачава и хич не ми се нравеше да търся в тъмното място за нощувка. Не носехме палатка, а място за две шалтета лесно се намира и още по-лесно се разпъват на него.

Със Стани си поръчахме гъбена супа и пържени картофи, и двете ястия бяха чудесни, особено картофите. Паскал донесе пъпеш, който разпределихме по масите, заедно с моите кайсии и праскови, които геройски бяха издържали пътуването с бусчето. Лекичко ми беше студено и съжалих, че забравих да си взема пухенката. Така си и остана неизползвана в куфара.

Както обикновено става, изпратихме всички хора да спят и едва когато столовата опустя си взехме спалните чували и шалтетата, отавихме си раниците в столовата с разрешението на хижарите и се настанихме на предваритерно набелязаното местенце отвън. За мое учудване нощта беше топла и малко след като легнах, се наложи да намаля дрехите... определено се бях престарала. Наоколо беше тихо, не се чуваше дори похъркване от близките палатки, както често се случва. Отгоре кротко светеха звездите и лекичко примигваха като знак, че нищо не е вечно и дори и те могат някой ден да угаснат.

Опитах се да премисля този дълъг ден, но единственото което чувствах, беше усещането за покой. Би ми се искало да кажа, че съм намерила думи за молитва, но истината е че сърцето, душата и очите ми бяха толкова празни или толкова препълнени, че имах сили единствено да гледам нагоре и после да заспя сред тишината и спокойствието на първата ми витошка вечер от похода на Рилския чудотворец.

Нима сам Светецът не е бдял над съня ни?

Свети преподобни Йоан Рилски се счита за небесен закрилник и покровител на българския народ, основател на Рилския манастир. Наричан е от съвременниците си земен ангел и небесен жител. Заради голямата му вяра и духовност Бог му дава дарбата да помага на хората и да върши чудеса.

Св. Йоан умира на 18 август 946 г. През 980 г. той се явява на сън на своите ученици и им заповядва да пренесат мощите му в Средец. През 1183 г. унгарският крал Бела III превзема Средец и отнася мощите нетленното тяло на светеца в своята столица Естергом. Местният римокатолически архиепископ заявява, че не му е известно да съществува такъв светец, вследствие на което онемява. След като иска прошка пред св. Йоан, говорът му се възстановява. Впечатлени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите в Средец, откъдето през 1195 г. цар Асен тържествено ги пренеся в столицата Търново. През 1496 година, след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител връщат мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир, като отново преминават през Средец. Събитието е подробно описано от средновековния български книжовник дякон Владислав Граматик в "Разказ за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител" .

Възвръщането на мощите е едно от най-значимите събития в българската духовна история. Ето защо през 2010 г. по инициатива на Богословският факултет на СУ "Св. Климент Охридски" - магистърска програма "Християнско поклонничество" се провежда първият поклоннически поход "Рилски чудотворец". Началото е в църквата "Света София" в гр. София, а края в Рилския манастир. Походът минава през три планини и три села и трае шест дена - от 1 до 6 август. От 2015 г. има втори лъч, който започва по-рано и има за цел да премине и проучи последния път на мощите през 15 век от Велико Търново до София, и който после се слива с основната група до Рилския манастир.